 |
Българските
народни танци като дял от народното творчество са неразделно
свързани с музиката, народните песни, приложните
изкуства, обичаите и др. Богатството на танцовия ни фолклор
се изразява в многообразието на: видовете и
формите на народните танци, движенията, характера и стила на
изпълнение, музикалните инструменти за съпровод, мелодиите и
метроритмичния им строеж, народните облекла, свързаните с
танците народни обичаи. Българското народно танцово изкуство,
като част от българската народна култура,
носи в основата си твърде старинни черти и затова търсим
произхода им в далечното минало. В запазен ръкопис от Х век
се споменава, че българите са обичали
игрите и зрелищата, те са пеели и танцували със
съпровод на гусли. Дори това е предзвикало
порицанието на духовници, които са
наричали игрите им "бесовски". Въпреки
всички забрани и насаждани
предразсъдъци у народа, танцът е
продължил да съществува и да се развива през вековете. В
дневниците и пътеписите на много
чужденци, минали по нашите земи през ХVІ-ХІХ век се
намират обяснения за състоянието на българския танцов
фолклор по онова време, от който те
са впечатлени много силно. Друг източник на информация
за танцовото ни изкуство е старата българска църковна
и светска
иконография- църквата в с.
Арбанаси, Лясковски и Рилски манастир, и др. По-късно в
творбите на художници, писатели и изследователи на
българския фолклор намираме ценни
сведения и доказателства, че народният танц е заемал
важно място в обществения и семеен живот на
българите. Много точно е отразил
настроенията и преживяванията както на изпълнителите, така и
на
зрителите Иван Мърквичка в своята много популярна
картина от края на ХІХ век –
“Ръченица”.
За развитието на народното
ни танцово изкуство в по-ново време сведенията
са по-пълни и точни. За това са дали своя изключително голям
принос редица български
изследователи, фолклористи, етнографи, музиколози,
хореографи.
Трябва да се отбележат сборниците и трудовете на
Димитър Маринов, академик Михаил
Арнаудов, Христо Вакарелски, проф. Стоян Джуджев, Райна
Кацарова, Борис Цонев, Анна Илиева и
много други. Голяма е заслугата и на хореографите проф.
Кирил Дженев и Кирил Харалампиев, които през
1965г. издават “Теория за
строежа на движенията в българската народна хореография”.
Богати сведения за българските народни танци се съдържат и в
текстовете на народните песни, както и в наименованията на
самите хора` – Ситната, Тежкото, Куклената, Калайджийско
хоро, Мечешко хоро, Шопско за пояс, Тропанка, Сей сей боб,
Грънчарско хоро, Заешката игра и т.н. Народният танц е
достъпен за всеки – млади и стари влагат изкуство в играта
си, стараят се тя
да е по-хубава от тази на
другите. В празник на хорото българинът отивал винаги чист и
пременен. Там музикантите, певците и
играчите демонстрирали своите творчески и изпълнителски
дарби. Там българката е показвала носиите, които сама е
ушила, бродирала, тъкала. Освен на хорището и на мегдана
народните танци са се играели на седенки и беленки, по жътва
и сенокос, по гроздобер, на всеки обществен и домашен
празник.
Известно е, че първоначално българският народен танц
е бил свързан с
песента и нейния текст. По-късно
придобива самостоятелно значение като
запазва неделима връзката си с музиката.
Завещан
ни от миналото като форма на общо развлечение и забава,
народният танц е обичан и сега.
Доказателство за това е живият днес интерес към
съборите на народното творчество, съхранили танцовите
ни традиции, както и хилядите
танцьори в професионални и любителски
състави, пренесли го на сцената. Друг
важен аргумент е огромният брой участници в танцови
училища и клубове в цялата страна. Не малък принос в
запазването на българската традиция
има танцово училище "КУКЕРИ" - Русе,
които бяха едни от първите в
страната, посветили за осем години от своето съществуване
над 3000 човека в самобитното българско изкуство.
Цецко Колев
назад
|
|
